Реалността, филмите, стените и горчивото.

Реалността не е отражение на това, което виждаме във филмите.
Във филмите виждаме пречупената призма на надеждата, на страха или на болката. Но нищо не се случва всъщност така, както на екрана.

Във филмите съществуват онези герои, които се затварят в себе си, малко по малко отблъскват приятелите си, пазят се от хората, защото са били наранявани от лица, на които вярват. Отблъскват ги. Издигат хладни стени от мълчание. И обаче по сценарий се появяваш ти и виждаш през стените на този персонаж и пробиваш до същността му и всичко завършва с хепи енд. Но не е така. Затваря се героя, а това мълчание само поражда гняв у тебе и ти седиш и напук не ще мръднеш и кутре. И героя се затваря, затваря... и никой не стига до сърцевината му повече. Никога.

Скърбя. Скърбя не по отминалите дни, а по пропусканите дни. Сега можеше да сме заедно. Утре можеше да сме заедно. Другата седмица можехме да сме заедно. Липсваш ми, липсват ми моментите, които изпускаме и които никога няма да можем да заменим. А да те отблъсна от себе си е по-трудно отколкото си мисля, но дори и да не мога да си го обясня... не мога да направя нищо друго освен да започна да те игнорирам, да те избягвам, да те махна от себе си. Защото колкото повече забавни моменти изникват в мислите ми, толкова по-силно искам да.... не знам. Просто си мисля...че не е честно. Не знам дали. И все си повтарям, че вината е моя, че всичко се стигна до тук. Една вечер. Едно решение. Една грешка. Вече...вече се уморих да сдържам вината. Махни се от мен! Боли ме! Мразя те, чуваш ли?!? Не знам какво да правя с тези мисли и тези емоции, така смесени. Горчи.