Религия?

Мислех да напиша и да публикувам това, което в последствие ще изразя, във фейсбук, но се отказах. Защо? Защото вече не знам колко смисъл ще има, кой ще го прочете, и дори да го прочете - какво значение ще има. Но едно със сигурност зная - че имам нуждата да напиша тази мисъл. Просто ей така. Да я има, да съществува, да бъде изразена.
Изведнъж се почувствах много бясна на Исус. Почувствах голям гняв и яд към него. Ако ми беше приятел, сигурно щях да му се обидя толкова силно, че повече не бих искала да ми говори и да ме занимава. Защо? Ами защото смятам, че е постъпил по възможно най-неправилния начин. "Исус изкупи човешките грехове". Защо го направи, Христосе? Ти пратеник на дявола ли си всъщност? Да изкупиш човешките грехове?... Ти в ред ли си? Баща ти в ред ли е? Изобщо кой го измисли това да стане? Затова ли сега човешкото същество е безумно глупаво, изродско същество, адско изчадие, долно и греховно творение?
Попаднах на клип, споделен от фондация за защита на животните, как ловец се приближава към ранен вълк, опитващ се да се изправи, борещ се с болката, с последни сили да избяга, и от една крачка разстояние го довършва с пушка. Видях и снимка заснета от самия ловец на черепа на животното, където зееше огромна дупка, а мозъка му се виждаше разпръснат на заден план. Колкото и да се опитвам да успокоя сбръчканите си вежди, просто не мога да подмина видяното без в съзнанието ми да отеква предсмъртния зов на животното и начина по който тялото му подскочи във въздуха заради изстрела.
За това ли, Божий Сине, изкупи човешките грехове? За да направиш туй същество още по-греховно...
Но това не е просто нещо, което е скимнало на един ненормалник. Това е нещо, което той прави (ако му "провърви") всеки ден. Защото е ловец. Това е неговото "призвание", и такова е за още много, хиляти хора не само в моята мъничка родина, ами в света. Каква е разликата между това да застреляш това животинче в главата, от това да простреляш сърна право в "целта"? Това е същество, което СТРАДА. И каква е разликата между това да умре вълк или сърна и между това да умре прасе? Като това прасе, чийто котлет изядох днес на обяд. Беше вкусен. Много вкусен, сочен....
Какъв е бил смисъла да се изкупва човешкия грях, след като човекът е толкова низко същество!? Човека трябва да страда, да узнае какво е СТРАДАНИЕТО, да се гърчи, да го боли, да изкупва сам собствените си грехове!!! Да се научи на състрадание, а не да се прави на псевдосъстрадалец. Тази година, за три месеца, бял вегетарянка. Хранех се с растителни продукти и се стараех да отбягвам и  млечните продукти. Ще възобновя този начин на живот, защото вече видях, че не е толкова трудно, колкото очаквах. Но за съжаление това няма да промени нищо. Ще е някакъв жалък опит да се чувствам малко по-малко виновна, че съм представител на човешката раса.
Исус Христос.... е глупак. Бог е глупак. Защото никой не взима мерки човешкото същество да стане по-добро.
Дори да избягам от България, какво ще променя? Моя собствен живот. Какво значение има живота на една прашинка, когато по света има толкова много СТРАДАНИЕ? На животни, на деца, на гладни, на тъжни, на самотни, на неразбрани, на ранени, на измръзващи... на живи същества, които дишат и чувстват болка. Какво значение ще има избора, който една прашинка ще направи за себе си, когато по света продължават да съществуват лица, умишлено причиняващи СТРАДАНИЕ на други същества. Умишлено. Целенасочено. Имайки друг избор. Но, не - те избират, те ИСКАТ да причинят страданието на другите. Е, аз НЕ ИСКАМ да причинявам страдание, и аз също ИМАМ избор.
Жалко е, че не мога да накарам поне един друг човек също да направи избор. Никой... всеки рпедпочита да угоди на корема си, на себе си, да е егоист, макар, че има друг избор, и да причинява СТРАДАНИЕ. Защото думите "аз ако спра няма да накара и останалите да спрат" не е оправдание. Защото ако всички тръгнат да се хвърлят под влака, ти няма да го направиш. Дори да знаеш, че никой друг не би спрял само защото ти не си, пак не би се хвърлил.
Пак се сещам за умиращото четириноро.
Колко гнусна е човешката популация! Направо ме е гнус, че моята плът и кръв го прави това! Гнус ме е, че съм човек! Отвратително!

Когато слънцето залезе

Всички знаем, че нищо не е вечно. И всички и всичко около нас ни го напомнят постоянно. Дори истинското приятелство. Да, дори и то не е вечно.

Не знам дали в крайна сметка всеки намира в даден момент от живота си онзи приятел, за когото винаги е мечтал, затова и не знам дали всеки би разбрал следващите редове. Аз открих онази приятелка, с която можех да споделя всичко, онази приятелка, с която времето прекарано заедно никога не беше изгубено. Онази приятелка, която ме разбираше само с поглед, разбираше и значението зад въздишката ми. И това беше приятелката, която знаеше, че аз я разбирам по същия начин. Не си спестяваше признанията, повтаряше ми го постоянно - "Обичам те".

Прекалено много време ще отнеме да опиша по какъв начин се различаваше времето с нея от времето с който и да е друг. Нейния смях. Усмивката. Блясъка в очите й.


Тя загуби този блясък. Загуби и усмивката си. Така и не чух повече нейния смях. Сега си давам сметка, че май не мога да се сетя как звучеше. Все още се чудя кое беше главната причина тя да умре по този начин - дали беше защото срещна него? Дали беше, защото най-близката й роднина си отиде? Дали беше, защото аз я предадох?

Искате ли да знаете повече за нея? Тя е супер енергичен човек, бъбрива, усмихната, може да намери приказка с всекиго. Обича да излиза, да пробва нови неща и пътища, но обича и традициите. Емоционална е и често намира утеха чрез писането. Аз бях човека, който многократно я подкрепяше в решението да запише филология. Дали ще й бъде някога необходима - кой знае, важното бе да не престава да упражнява мозъка си. Освен изброеното до тук, тя беше и много самотна вътре в себе си.

Така и не можах да го опозная, да разбера какъв е, но не ми и беше необходимо да го правя - виждах какво правеше той с нея. Опитвам се да се сетя как звучеше смеха й.

Искате ли да знаете повече за нея? Тя е сериозната домакиня, която по график ходи на работа, прилежно подрежда дома си, готви се стриктно по учението си. Не излиза, не се запознава с нови хора, но за сметка на това готви чудесно и винаги навреме, преди той да се е прибрал. Няма време за нови неща, вече не спазва традиции, а само навици. Спря да пише. За сметка на това е невероятно точна на работното си място. А аз бях човека, за когото намери общо 4 часа и 45 минути за последните две години. Как знам ли? Ами лесно е да се преброи времето, когато си го очаквал с такова нетърпение.

Очаквах да се видим така, сякаш очакваш да зърнеш отново мъртвец. Разговорите ни по телефона се превръщаха в подобие на сън, от който се събуждаш без да си успял да прегърнеш любимия. Имах нужда от нея, от нейното тяло, от нейното лице. Имах нуждата да не хване за ръка.

С времето станах много затворена. Не обичам да споделям вече. Защото от известно време, когато имах нуждата да споделя с някой, някой близък, така се случваше, че никой не беше насреща. Когато имах нуждата да споделя радостта си - посрещаха ме все сълзи. Когато исках да споделя сълзите си - посрещаха ме по-големи от моите сълзи. В един момент разбрах, че аз НЯМАМ право на проблеми и на болка. Важна беше само чуждата болка.

Всеки телефонен разговор започваше с нейните сълзи и с описание на това, как той я е наранил (несъзнателно) с думи или действия. И това продължаваше с месеци. Намразих го. Намразих това нещо, което караше моята най-скъпа приятелка да страда. Искаше ми се да се телепортирам и да го набия. Всеки път, когато слушах плача й.
"Можеш ли да си представиш да си с този човек до края на дните си?" - попитах я веднъж. "Не" - отговори ми тя, сподавено.

Реших, че всичко това е достатъчно и че ако никой друг не вижда колко много страда тя, то аз ще бъда лошия герой и ще отворя очите й. Казах й всичко, което мислех за него. Посочих й как се бе променила... а тя ми заяви, че е било грешка да го казвам.

От кога стана грешка мнението на най-добрата ти приятелка? Преди ми казваше, как всичките й приятелки заставали на нейна страна а аз съм била единствената, която правилно я е разбирала, която й е давала адекватни съвети. А сега вече това е грешно? Не съжалявам за това, което й казах. Ако имаше смисъл, щях да й го кажа още 100 пъти. Не защото не харесвах него. А защото не харесвах в какво се бе превърнала тя.

Мина достатъчно време, за да усетя колко силно имам нужда от нея. Обсипваха ме ситуации, с които не знаех как да се справя, ситуации, които ме тревожеха и всеки ден изживявах в страх. Имах нуждата да ме прегърне... но тя пак нямаше време за мен. И тогава реших, че щом тя няма време за мен, и аз повече няма да имам време за телефонните й разговори и за сълзите й.

Това я разтърси много сериозно
И тогава за първи път тя ми разкри нещо, което е криела от мен, за първи път ми каза нещо, което е премълчала - обвини ме, че не той, а аз съм била тази, която съм я предала в най-тежкия й миг.

Това разби сърцето ми. Не, зашото се обидих, а защото си дадох сметка, че наистина беше така. И не можах да си обясня, не можах да разбера защо бях постъпила така? Защо наистина я бях оставила? Сърцето ми се разби толкова силно, за дето аз, която се имам за много вярна и много предана, бях предала най-добрата си приятелка.

Не можах да си простя. Всеки телефонен разговор приемах гузно и се опитвах да чуя и за неговите добри черти. Всеки разговор приемах гузна, с вината, която ме разкъсваше. И спрях да правя проблем за това, че не можехме да се видим. Изкупвах вината си. Очаквах, че ще си простим взаимно и ще възвърнем част от старите мигове. Но това изобщо не стана така. Не можах да усетя прошката й. Може би защото нямаше достатъчно време за да я усетя.

Минаваше време... време... време... време без нея. Време в което сякаш чаках мъртвец да стане от гроба. Липсваше ми. Нямаше го разбирането от едно време. Сякаш го нямаше желанието от едно време. Нямаше го и смехът. Наблюдавах залеза, наблюдавах ярките цветове - такива, каквито никога не е имало, и осъзнавах, че никое друго слънце не ще грее по същия начин. Наблюдавах залеза и се опитвах да възпра сълзите си, моите сълзи, докато се намирах в труден момент, момент на изпитания и единственото което исках от нея беше да се видим и да ме хване за ръка. Но нямаше време. Като пясъчен часовник, който се бе спукал и пясъка изтекъл, останал без време.

Обичам я, но тя няма време да ме обича повече, затова ще пусна слънцето да залезне.