Чуй ме, приятелко

Сега пиша това. Пиша го, защото искам да го кажа, защото повече не желая и не мога да го тая. Да, аз сдържам много мисли и чувства в себе си и ти, ти и ти даже не подозирате, че изобщо ги има. Не уточнявам до кого го пиша, защото не е едина, не са и две личностите, на които го посвещавам.

Слушай, "приятелко",

от кога не сме били заедно? Сега започваш да се връщаш назад в спомените и мислите си. Затрудняваш ли се?  А какво всъщност разбираш ти под „заедно“? Да седим една до друга? Не..

„Заедно“ е да чувстваме едно и също в едно. Да пием от чашата на щастието едновременно и да знаем, че само ние сме си поръчали тая чаша и има само две сламки в нея. Заедно е да ни напече слънцето, а нашите лица да светят по-ярко от него, защото сме заедно. Заедно е нощния вятър да флиртува с двете ни едновременно и ние с удоволствие да го споделяме. Заедно е да знаем, че си принадлежим взаимно в този момент и никой, нищо, не може да застане между нас сега. Защото сме заедно. Защото искаме да откъснем частица време, за да я прекараме заедно.

Е, кога за последно бяхме заедно с теб, кажи ми? В онова кафе ли? На онзи купон ли? На онази среща ли? Където всичко това беше групово? И ти доведе и онзи, където пресъстваше и онази, онези и ние с теб не бяхме заедно. Където бързаше, бързаше да продължиш напред със задачите си. Не те опреквам, че принадлежиш на много хора. Опреквам те, че никога не съм достатъчно ценна, за да отделиш време специално за мен. Само за мен. Да, чу ме правилно, аз искам време в което да сме заедно. Само двете.

Омръзнаха ми празни телефонни разговори. Омръзнаха ми твоите тиради с оплаквания за едно и също нещо, за което всеки път когато на телефона ми се изпише името ти, това означава, че „Онзи“ те е разплакал. Омръзна ми когато АЗ ти звъня, за да ти споделя нещо, да ми вдига един посърнал глас, на когото няма как да не обърна внимание и да попитам „какво е станало?“. И ето, че моят щастлив момент изчезна. Да, това не е пример. Това се случи. И как мога да споделя какво всъщност се случва с мен, когато ти си винаги претрупана с проблеми? Как мога да споделя, че на майка ми са открили раково образование, че са я оперирали два пъти, че раната не зараства, че докторите нямат представа защо, че тя е толкова уплашена и аз нямам представа как да я утеша и какво да направя? Как да ти споделя, че баща ми е затънал в дългове към банки, към приятели, че няма работа, че е притеснен ако се наложи скъпо лечение за мама, ако се наложи да дава пари и на мен? Как да ти споделя, че от втория семестър не съм посетила нито една лекция, за да мога да работя работа, която евентуално би ме доближила до света на единствения човек, когото обичам, а той мене – не? Няма да мога да се дипломирам тази година. И с това е наясно цялото семейство. И майка ми. Която плаче над незарастващата рана...

А ти ме питаш: „И така..какви са ти проблемите на теб?“

Не очаквай да ти споделя  това така лично и интимно състояние, в което съм. Не желая да си говорим по телефона. Искам да сме заедно. Не желая и да си пишем. Искам да сме заедно, да те прегърна и да въздъхна в ръцете ти и да знам, че си до мен. А ти до мен ли си? Не си. Вечно с нас е и някой друг. Някой трети, или четвърти. Аз не мога да споделя най-личното с някой твой. Без значение колко твой е.

Обвиняваш ме, че аз съм тази, която работи, която е далече или която е просто заета с друго. Да, не отричам, че съм такава. Но я ми кажи, колко пъти си попитала „кога ще си свободна? Искам да си направя плановете така, че да бъдем заедно“. Кога си попитала „Кога си в почивка?“ Не си. И аз знам, че не си, защото постоянно чакам да ме попиташ. Винаги аз съм тази когато пита „Къде ще си този уикенд?“, „А къде ще си следващия?“, „Ами тогава, кажи ми кога, за да мога да знам“. Винаги очакваш когато на теб ти се прави нещо, аз да търча веднага по твоите планове. Седмици предварително съм ти се обадила...казала съм ти...и когато дойде денят и какво се получава „ами аз имам други планове“. Имай си ги. Аз не мога повече така. Разбирам, че в някои моменти си концентрирана върху нещо и оправдавам целенасочеността ти, но това не те оправдава да се държиш с мен като с парцал, да ме отсвириш с оправданието „закъснявам“. А аз – да остана като пълна глупачка на средата на място, на което съм дошла заради теб, защото искам да те видя поне, а ти дори да не ме погледнеш в очите. Поне ме целуни и кажи „извинявай“... Чувствам се така, сякаш ме използват. Постоянно. А къде отидоха онези „само ти ме разбираш, само на теб мога да споделя, ти си единствената, която няма да ме упрекне“? Значи идваш при мен само когато положението е толкова зле, че другите ти приятелки ще ти се карат? „Приятелките“ ти, на които посвещаваш толкова повече време и моменти...а чакай, забравих, че аз все съм заета. Значи вината е в мен. Но нека ти кажа нещо. Ако не си забелязала, аз не съм като останалите „приятелки“. Аз не се появявам в живота на човек, забавлявам го с каквото мога в началото и като се изхаби забавата, да те напусна. Аз се привързвам. Обиквам своите близки приятели. Татуирам имената им в сърцето си. Всеки път когато ми кажеш „единствената, която може да..“ нанасям контурите още веднъж. В 3 часа през нощта ще ти вдигна, за да те успокоявам. В 1 часа през нощта ще излезна, за да те прегърна и да бъда с теб. А ти?...дори няма да осъзнаеш, че съм ти звъняла, за да потърся душевен мир, след като едва ли не не послужих за физическо задоволение в собствения ми дом. И за това не знаеш, разбира се. Защото на какви ли проблеми изобщо мога да имам право аз? Отдавна спря да се държиш като приятелка. Отдавна започна да ме имаш за даденост. Но аз не мога така. Предпочитам да те изтрия, да те изкореня от живота ми, да забравя, че те е имало, отколкото да живея с тъгата и чувството, че ми липсваш. Не мога повече. Или ще спреш да ме приемаш за даденост, или ще спреш изобщо да ме приемаш. А...може би е вече прекалено късно. А може би, изобщо няма да видиш тази публикация.