Когато слънцето залезе

Всички знаем, че нищо не е вечно. И всички и всичко около нас ни го напомнят постоянно. Дори истинското приятелство. Да, дори и то не е вечно.

Не знам дали в крайна сметка всеки намира в даден момент от живота си онзи приятел, за когото винаги е мечтал, затова и не знам дали всеки би разбрал следващите редове. Аз открих онази приятелка, с която можех да споделя всичко, онази приятелка, с която времето прекарано заедно никога не беше изгубено. Онази приятелка, която ме разбираше само с поглед, разбираше и значението зад въздишката ми. И това беше приятелката, която знаеше, че аз я разбирам по същия начин. Не си спестяваше признанията, повтаряше ми го постоянно - "Обичам те".

Прекалено много време ще отнеме да опиша по какъв начин се различаваше времето с нея от времето с който и да е друг. Нейния смях. Усмивката. Блясъка в очите й.


Тя загуби този блясък. Загуби и усмивката си. Така и не чух повече нейния смях. Сега си давам сметка, че май не мога да се сетя как звучеше. Все още се чудя кое беше главната причина тя да умре по този начин - дали беше защото срещна него? Дали беше, защото най-близката й роднина си отиде? Дали беше, защото аз я предадох?

Искате ли да знаете повече за нея? Тя е супер енергичен човек, бъбрива, усмихната, може да намери приказка с всекиго. Обича да излиза, да пробва нови неща и пътища, но обича и традициите. Емоционална е и често намира утеха чрез писането. Аз бях човека, който многократно я подкрепяше в решението да запише филология. Дали ще й бъде някога необходима - кой знае, важното бе да не престава да упражнява мозъка си. Освен изброеното до тук, тя беше и много самотна вътре в себе си.

Така и не можах да го опозная, да разбера какъв е, но не ми и беше необходимо да го правя - виждах какво правеше той с нея. Опитвам се да се сетя как звучеше смеха й.

Искате ли да знаете повече за нея? Тя е сериозната домакиня, която по график ходи на работа, прилежно подрежда дома си, готви се стриктно по учението си. Не излиза, не се запознава с нови хора, но за сметка на това готви чудесно и винаги навреме, преди той да се е прибрал. Няма време за нови неща, вече не спазва традиции, а само навици. Спря да пише. За сметка на това е невероятно точна на работното си място. А аз бях човека, за когото намери общо 4 часа и 45 минути за последните две години. Как знам ли? Ами лесно е да се преброи времето, когато си го очаквал с такова нетърпение.

Очаквах да се видим така, сякаш очакваш да зърнеш отново мъртвец. Разговорите ни по телефона се превръщаха в подобие на сън, от който се събуждаш без да си успял да прегърнеш любимия. Имах нужда от нея, от нейното тяло, от нейното лице. Имах нуждата да не хване за ръка.

С времето станах много затворена. Не обичам да споделям вече. Защото от известно време, когато имах нуждата да споделя с някой, някой близък, така се случваше, че никой не беше насреща. Когато имах нуждата да споделя радостта си - посрещаха ме все сълзи. Когато исках да споделя сълзите си - посрещаха ме по-големи от моите сълзи. В един момент разбрах, че аз НЯМАМ право на проблеми и на болка. Важна беше само чуждата болка.

Всеки телефонен разговор започваше с нейните сълзи и с описание на това, как той я е наранил (несъзнателно) с думи или действия. И това продължаваше с месеци. Намразих го. Намразих това нещо, което караше моята най-скъпа приятелка да страда. Искаше ми се да се телепортирам и да го набия. Всеки път, когато слушах плача й.
"Можеш ли да си представиш да си с този човек до края на дните си?" - попитах я веднъж. "Не" - отговори ми тя, сподавено.

Реших, че всичко това е достатъчно и че ако никой друг не вижда колко много страда тя, то аз ще бъда лошия герой и ще отворя очите й. Казах й всичко, което мислех за него. Посочих й как се бе променила... а тя ми заяви, че е било грешка да го казвам.

От кога стана грешка мнението на най-добрата ти приятелка? Преди ми казваше, как всичките й приятелки заставали на нейна страна а аз съм била единствената, която правилно я е разбирала, която й е давала адекватни съвети. А сега вече това е грешно? Не съжалявам за това, което й казах. Ако имаше смисъл, щях да й го кажа още 100 пъти. Не защото не харесвах него. А защото не харесвах в какво се бе превърнала тя.

Мина достатъчно време, за да усетя колко силно имам нужда от нея. Обсипваха ме ситуации, с които не знаех как да се справя, ситуации, които ме тревожеха и всеки ден изживявах в страх. Имах нуждата да ме прегърне... но тя пак нямаше време за мен. И тогава реших, че щом тя няма време за мен, и аз повече няма да имам време за телефонните й разговори и за сълзите й.

Това я разтърси много сериозно
И тогава за първи път тя ми разкри нещо, което е криела от мен, за първи път ми каза нещо, което е премълчала - обвини ме, че не той, а аз съм била тази, която съм я предала в най-тежкия й миг.

Това разби сърцето ми. Не, зашото се обидих, а защото си дадох сметка, че наистина беше така. И не можах да си обясня, не можах да разбера защо бях постъпила така? Защо наистина я бях оставила? Сърцето ми се разби толкова силно, за дето аз, която се имам за много вярна и много предана, бях предала най-добрата си приятелка.

Не можах да си простя. Всеки телефонен разговор приемах гузно и се опитвах да чуя и за неговите добри черти. Всеки разговор приемах гузна, с вината, която ме разкъсваше. И спрях да правя проблем за това, че не можехме да се видим. Изкупвах вината си. Очаквах, че ще си простим взаимно и ще възвърнем част от старите мигове. Но това изобщо не стана така. Не можах да усетя прошката й. Може би защото нямаше достатъчно време за да я усетя.

Минаваше време... време... време... време без нея. Време в което сякаш чаках мъртвец да стане от гроба. Липсваше ми. Нямаше го разбирането от едно време. Сякаш го нямаше желанието от едно време. Нямаше го и смехът. Наблюдавах залеза, наблюдавах ярките цветове - такива, каквито никога не е имало, и осъзнавах, че никое друго слънце не ще грее по същия начин. Наблюдавах залеза и се опитвах да възпра сълзите си, моите сълзи, докато се намирах в труден момент, момент на изпитания и единственото което исках от нея беше да се видим и да ме хване за ръка. Но нямаше време. Като пясъчен часовник, който се бе спукал и пясъка изтекъл, останал без време.

Обичам я, но тя няма време да ме обича повече, затова ще пусна слънцето да залезне.